„Парнар“ или…

Много от голите скалисти склонове на геологически древната Странджа-планина са покрити с разредени горички на един от архаичните вечнозелени дървесни видове. Особено отчетливо се открояват през втората половина на лятото, когато традиционната растителност облича жълтеещото рухо, а те си остават все така накипрени в зелено. Най-ярко се виждат през зимния период, осбено  при обилна снежна покривка. Тогава тези бухлати гъсто облечени със зелен ямурлук поразпръснати ниски горички се открояват като юначни тайфи, насядали удобно на снежнобяла трапезна покривка. Местните хора ги  наричат „парнар’. Но дали е така?

След погромните за България Балканска и Първа световвна войни, турското правителство в ревашистки бяс изгонва българското /тракийско/ население от исконните им родни земи. Хиляди са изклани, но голяма част от тях успяват да се доберат до България. В Тракия остава тяхната история,  познатата природа – познатите неразделни от бита им растения. В старите /нови за тях/ земи те намират непривични нови  условия, нови растения.

В тяхната Тракия тракийците съжителстват от векове с един широкоразпространен сухо- и горещоустойчив, нискорастящ, дребнолистен вечнозелен дъб –  Парнар /Querqus coccifera/ – характерен за цялото Средиземноморие. При „заселването” си в Странджа тракийците съзират отново „познатите” им вечноелени горички. Стресирани, измъчени, губещи се в тревоги от неизвестностите на  бежанската си съдба, те възприемат механически близките по външен вид зелени горички за… родните им „парнари”. Сякаш са отново в своята родна обстановка. Очевидно, хич не им е било до внимателно вглеждане, до замисляне, че това може да бъде някакво друго растение.! И това „прекръстване” остава завинаги, независимо от смяната на поколения, на култура, образование.. А може би чувството, че са сред позната природна картина е подържало скритата надежда на бежанците, че са временно тук, че отново ще се върнат в родните огнища. Всуе!

Всъщност, този набеден „парнар” е съ6вършенно друг ботанически вид – Phyllirea latifolia – syn. media/ сем. Oleaceae/ – също широко разпространен по Средиземноморието, а сродният Querkus boloothi – по целия „средиземноморски” пояс на Азия.. У нас, освен  на големи площи в Странджа, филиреята се среща на много места по южните Родопи и в Санданско-Петричкия район, често заедно с парнара. Най-северната ниша на филиреята по Черноморието е едно петно по склоновете на изток от с.Съдиево, недалеч от гр.Айтос.

По какво се отличават?

Листата на парнара са 3-5 пъти по-широки от листата на филиреята, по-кожести са и всяко зъбче на периферията има остро шипче. По форма и устройство много наподобяват листата на Джела / Illex aquifolia/, но са  по-бледо – сивкавозелени, отдолу леко овлсени. Най- същественият признак са типичните за дъба жълъди.

Листата на филиреята имат едрина и форма на едролистен чемшир, но периферията им е ситно фино назъбена. Те са тъмно до масленозелени, почти блестящи. Междувъзлията са къси, което придава вид на гъсто облистване. Цветчетата са дребни, в малки гроздчета – по подобие на маслината. Плодовете са сферични и дребни като „яребични” съчми, черносини,  със сух околоплодник, т.е. това са мини-маслинки –  негодни за ядене.  Много характерна е твърдата, здрава дървесина.Често се срещат причудливи „скелети” от сухи кухи стъбла и клони, престояли много години на открито под влияние на метеорологичните промени, с многобройни отвори, резултат на прогнилите основи на клонките. Стоят между живите зелени дървета и тревите като някакви привидения от гори-„тилилейски”!

Любопитна подробност! – листата и филизите на филиреята са лакомство за козите. Издайник за такава паша е червеникавата урина. Е! Сега козите не стрижат филиреята … няма ги вече по Странджата!

И още по-привлекателна подробност. С бавния си растеж, гъстото разклоняване и обилното облистване филиреята е чудесен обект за творческата фантазия на любителите на японското изкуство – „бонсай”. В горите на филиреята има многобройни семенни растения – мини-дръвчета, –  готова основа за продължаване художественото твеорчество на природата. Трудност създава изваждането и успешното засаждане на такива „старци”-джуджета. Да, –  филиреята се размножава със семена и издънки. За голямо съжаление, все още единственият пепинерист е…прпиродата. Разсадниците не се хвщат с такъв мързелив красавец.

Ст.н.сътр. Серафим Серафимов